Svetlana Mircheva

Additional Info

  • exhibition dates: 17 Oct 2012 - 30 Nov 2012

103 color prints, ink-jet print on photo paper, 50x40 cm each, framed, edition of 3 + AP.


- Legs? exclaimed Dany the junkie when opening in a public square at night  a stolen suitcase and finding inside a pair of freshly cut woman’s legs.
(from “Junky Christmas” in “Spare Ass Annie and other tales” by William Burroughs)


Once upon a time there was a pair of legs. Or more precisely the sketch of them. Svetlana Mircheva had in mind to realize in her computer a short animated movie where these legs would walk, jump and dance. The sketch was in a Jpg file. When the artist pressed the enter key, the machine hiccupped and delivered an image featuring dots, lines, plans, colors, totally unlike the model. OK, the artist said, OK! Error, mistake! She closed the session. Reopened, clicked. Same but a different image. She tried again and again. The machine would produce non repetitive motifs (an oxymoron). Mircheva saved them one by one. She found them intriguing, interesting, beautiful even. She got captured in what she envisioned as a work in progress. Only did she stop when she had accumulated about a hundred of them. At that time, she changed her computer: the updated system simply refused access to the file. Mircheva was, as Thomas Pynchon would put it, 86. She felt both relieved and slightly nostalgic. She was already thinking of the display. The screen alone was short to expose the subtlety of the images, not to mention their serial quality. A solution a la Nam June Paik (100 monitors?) was unrealistic. Mircheva had made tests against the reluctance of some printers (the operators, not the machines). They had proven conclusive. So she had her 103 mistakes finely printed.

There is a long and passionate relationship between man and the machine. Far beyond its sheer utility and function, the machine has steered men’s imagination, inspiring fascination and awe, optimism and fear. There had been automats and playful toys using ingenuous mechanisms. With the industrial revolution, the machine got dressed with anthropomorphic metaphors by writers, artists and later movie makers. The machine as a creature would have a life of its own and run amok beyond the will of its creator. With the early Frankenstein by Mary Shelley, the Surmale by Alfred Jarry, Raymond Roussel’s Locus Solus or the Future Eve by Villiers de l’Isle Adam as precursors, science fiction became a literary genre of its own. Futurists used them as a symbol for the will of power. From Metropolis to Blade Runner, robots and androids were favorite characters for films offering a gloomy image of the future. Artists could not resist using the alternate movements of the machines to eroticize them as it was such an easy metaphor for copulation. Duchamp, Picabia and the Surrealists made the machine their favorite “feminine” subject, a trend epitomized in the famous exhibition “the Bachelor Machines” by Harald Szeemann in1957. In entering the computer age, the machine has lost its body features. The focus has shifted to the brain. Artificial intelligence has been and still is much discussed. The topic is haunted by the question whether the computer can escape man’s control (with Stanley Kubrick’s Space Odyssey as a reference). Will a computerized Big Brother take over man’s destinies through a vast conspiracy (of dunces?) Fortunately, Big Brother has turned recently into a TV reality show. From tragedy to farce…

Svetlana Mircheva’s computer machine was obviously more innocent. Metamorphosing a drawing into a series of other drawings is certainly getting out of control but it remains peaceful and harmless. The questions it raises are thus out of pure curiosity. To a simple rational mind, it is puzzling that one cause would produce a number of such different effects. A computer expert might explain it in simple terms. To the ignoramus, it belongs to magic. What is a “corrupted file” anyway? Does the term imply a moral notion? At that point, there would be a temptation to view Mircheva as an apprentice sorcerer who trigged some mysterious instinct in the machine. The spirit that she called did wander randomly (freely?) and generated those chatoyant forms. Had the system taken over Mircheva’s intentions (Kunstwolle?) and interpreted her sketch in its own personal way? Is the viewer facing 103 versions of the computer’s idea of a pair of legs? Did the machine anticipate the walk/jump/dance initial idea to elaborate scenarios for a ballet, whether inspired by Swanlake, Gisele or Ballet Mecanique? Merce Cunningham, Pina Bausch, or Busby Berkeley? the duets of Astaire/Rogers or Kelly/Charisse? Who knows? (Coincidently Cyd Charisse’s surname was “The Legs”). In the end Mircheva re-appropriated the images (and her Kunstwolle as well) and assembled them along her own terms. Here they are: 103 mistakes. To Svetlana Mircheva, it is a closed case. No doubt the ever growing sophistication and frailty of the machine will give way to further and fertile errors. Other artists will open Pandora’s box. Hopefully. A throw of the dice will never abolish chance.





- Крака? - възкликна наркоманът Дани, отваряйки през нощта на един обществен площад откраднат куфар, в който намерил чифт току-що отрязани женски крака.
(от “Junky Christmas” [„Наркоманска коледа”] в „Spare Ass Annie and other Tales” на Уилиям Бъроуз)


Имало едно време чифт крака. Или по-точно тяхна рисунка. Художничката Светлана Мирчева възнамерявала да направи на компютъра си кратък анимационен филм, в който тези крака да ходят, скачат и танцуват. Рисунката била на jpg файл. Когато тя натиснала клавиша “Enter”, машината хлъцнала и показала образ с точки, черти, плоскости и цветове, без нищо общо с вида на модела. ОК, ОК! Error, грешка – казала тя. Затворила сесията, рестартирала програмата, кликнала отново. Но пак същото, само че с друг образ. Отново и отново повтаряла опита. Машината произвеждала неповтарящи се мотиви (което е оксиморон). Мирчева ги запазвала един по един. Тя ги намерила за интригуващи, интересни, дори красиви. Захласнала се от това, което всъщност било междинна фаза на работата й. Спряла, чак след като събрала стотина образа. В същото това време сменила и компютъра си, а по-съвременната система й отказала достъп до файла. Както би казал Томас Пинчон, Мирчева беше на 86 години. Изпитала хем облекчение, хем носталгия.

Концентрирала се върху дисплея. Самият екран бил твърде къс, за да осветлява нюансите на образите, да не говорим за качеството им като серия. Не било реалистично да се мисли за решение тип Нам Джун Паик (със 100 монитора). Мирчева вече била тествала нежеланието на някои печатари и резултатите били недвусмислени. Така че тя сама организирала отпечатването на 103-те си грешки.

Между човека и машината съществува отколешна и страстна връзка. Далеч преминаваща чистата й функционалност и полезност, машината насочва въображението на човека, вдъхвайки у него увлечение и страхопочитание, оптимизъм и страх. Имало е автомати и играчки с находчиво измислени механизми. С идването на индустриалната революция писателите, художниците и по-късно филмовите директори обличат машината с човешки метафори. Машината като създание ще придобие собствен живот и ще върлува извън волята на създателя й. Предшествани от ранния разказ за „Франкенщайн” на Мери Шели, „Свръхмъжа” на Алфред Жари, „Локус Солус” на Реймон Русел или „Бъдещата Ева” на Вилие дьо л’Ил-Адам, научната фантастика става самостоятелен литературен жанр. Футуристите я ползват като символ за волята на властта. От „Метрополис” до „Блейд рънър” роботите и андроидите се превръщат в любими герои във филмите, представящи мрачен образ на бъдещето. Ритмичните механични движения са лесна метафора за сношението и творците не издържат на изкушението тези движения да еротизират машините. Дюшан, Пикабия и сюрреалистите превръщат машината в любим „женски” субект и тази тенденция се персонифицира в известната изложба „Машините-ергени” на Харолд Зийман през 1975 г. С идването на компютърната ера машината се лишава от своите физически очертания. Акцентът се премества върху мозъка. Изкуственият интелект е отдавна предмет на широка дискусия и продължава да бъде. Червена нишка в тази проблематика е въпросът дали компютърът може да се освободи от човешкия контрол (виж „Космическа одисея” на Стенли Кубрик като отправна точка). Дали някакъв компютъризиран Голям Брат ще превземе човешката съдба чрез огромна конспирация (на невежи?) За щастие, неотдавна Големият Брат се превърна в риалити шоу. От трагедия към фарс…

Компютърът на Светлана Мирчева е очевидно по-невинен. Несъмнено, постигането на метаморфоза на една рисунка в серия други образи е излизане на машината извън контрол, но то остава мирно и безвредно. То повдига въпроси, които са чисто и просто любопитни. За рационалния ум изглежда необяснимо, че само една причина може да породи толкова много различни ефекти. Вероятно един програмист ще може да го обясни с думи прости. Но за невежите то остава в сферата на магическото. Какво пък значи „повреден” файл (на английски думата corruptedозначава повреден, но и корумпиран? Терминът внушава ли морално измерение? Тук изкушението е да се мисли за Мирчева като за чирак на магьосник, задвижил в машината някакъв тайнствен дух . И този събуден от нея дух наистина е бродил свободно и е създал тези блестящи форми. Дали Системата е превзела художествените намерения на Мирчева, интерпретирайки рисунката й по свой собствен начин? Изправен ли е зрителят пред 103 версии на идеята на един компютър за чифт крака?

Дали машината е предвиждала, че първоначалната идея едни крака да ходят/скачат/танцуват ще развие в сценарий за балет, вдъхновен или от „Лебедовото езеро” и „Жизел”, или от „Механичен балет”? Мерс Кънингам, Пина Бауш, Бъзби Бъркли? или от дуетите Астер/Роджерс или Кели/Чарис? Знае ли някой въобще? (по съвпадение прякорът на Сид Чарис бе „Краката”).

В края на краищата Мирчева си взема обратно образите (както и художествената си воля) и ги събира според собствените си условия. Ето ги: 103 грешки. За Светлана Мирчева случаят е приключен. Без съмнение, непрестанно нарастващата сложност на машините ще даде път на нови плодовити грешки. И други художници ще отварят кутията на Пандора. И нека се надяваме, че ще е така. Хвърлянето на зара никога няма да премахне случайността.