Sophie Calle

Additional Info

  • exhibition dates: 21 Sep 2014 - Oct 2014


Sophie Calle has emerged on the art scene at the dawn of the 80s. A shrewd art critic, Bernard Lamarche-Vadel first fostered her by prompting that her photographic work belonged to the art field. Then she was singled out by Jean Baudrillard. The philosopher did write an essay about her Venetian adventure which could well have been part of his book about seduction. She became rapidly famous.

Methods. That fame of hers was also due to the polemics and mini-scandals aroused by her peculiar methods. She had chosen an approach mid-way between journalism investigation and police enquiry. Her detractors accused her of voyeurism. She broke through the private realm, she violated privacy. Her subjects/victims reacted strongly against her indiscretions. It could be suspected to-day that they were secretly proud of being part of her works. Remember that this was taking place long before the NSA practices got revealed.

Sleuth. The investigations, shadowing, searches without warrants by Sophie Calle had no purpose. There had been no offence, no suspicion, no reason for them. Investigation for the sake of it. Unless the enigma is the Other.

Autobiography. Sophie Calle has been digging and still does in her memories as well as in her daily life the topics for short stories and little moral tales. These “True Stories” might seem banal at first sight but only as much as each of us deep inside relates to them. It is their great and discreet strength that each individual recognizes him/herself in them naturally. Then there is no end to True Stories. Their collection grows along the years.

Testimonies. Sophie Calle does not express only herself in the first person. She does question peculiar situations and persons as well and records their sayings. The blind have received her attention at different occasions, whether about their sense of beauty, their reactions to the notion of the monochrome or the circumstances in which they lost sight. Calle’s questions are not out of sheer curiosity. And the answers she received are full of poignancy.

Auto-fiction. When endorsing the role of the heroin of a novel whose model was herself (the Maria of Paul Auster’s Leviathan) is Sophie Calle practicing auto-fiction ?

Medium. One image (trace, index or evidence of what has been) devoid of any picturesque, a text, purely factual, their systematic combination, the image as a mega-text, the text as image not unlike what conceptual artists used to do, yes! This constitutes what is called a style.

Gender. Sophie Calle has given more than often the evidence that she is feminist. However she does not make it a gender claim, although it can be noted
that except for a very few heroes, men appear in her works as petty, coward, chicken. (It might well be true !)

Modesty. Sophie Calle might easily provoke. But she never indulged in the violence and obscenity which seem to have become the marks of some artists of our times. Straightforward in her words and images, Sophie Calle remains notably modest. With her tongue in her cheek ?

Therapies. Sophie Calle uses some of her works to exorcise a wound, a treason, an unacceptable abandonment. Exquisite Pain and take Care of Yourself are long lasting and complex works which find their ends only in exhaustion (enough!) or derision (a parrot’s cackling). What remains is the diary of the therapy, a work.

Destiny. As a challenge to her daily life, Sophie Calle has entrusted her fate to others, friends and accomplices willing to play the game. The rules were fixed by both parties. Sophie Calle would execute whichever instructions that she would be given, which also matched her taste for rituals. With the author Paul Auster she did follow color diets, live a day under the sign of a letter, squat a New York City phone booth… As for Maud the tarot reader, she did execute her predictions so as to “outrun her future”. A question is still pending here: is Sophie Calle really superstitious?

Art history. Sophie Calle is not interested in any quotations nor in the appropriation of the history of art (except for the amazing “Archimboldesque” portrait of Anatoli for the eponym opus). Only the absence of works on the walls of a museum (loan, restoration, theft) and the erasing of certain monuments from the urban landscape triggered her attention. Through a series of interviews, she was able to question the perception and memories of familiars of the works. Very questioning indeed !

Recurrence. A few items are recurrent in Sophie Calle’s works: beds, sheets, brides’ gowns, tombs… To paraphrase Andre Fermigier about Picasso, that
would require the lights of psychoanalysis, for which we have no competence…

Eternal return. In her woks Sophie Calle revisits and updates the grand eternal themes: desire. love, loss, pain, death, mourning, the human condition… No

Mother. Sophie Calle’s mother was a most remarkable character. In “Rachel Monique”, a vibrant tribute is paid to her in the form of a never ending elegy. There is no cure against mourning.

Author. Barthes’ and the structuralists’ prophecies announced the vanishing of the author. Sophie Calle stands as a living denial to them. Flaubert used to
say: Emma Bovary is me. Sophie Calle says: Sophie Calle is me.
To Robert Filliou’s statement “ art is to make life more interesting than art” Sophie Calle might reply “Life is to make art more interesting than life” and use both formulas simultaneously.

To be continued…

Olivier Boissiere


Kultura Newspaper:
Capital Light Magazine:

Rencontre avec Sophie Calle
Institut Francais Sofia, 20 Septembre 2014:
BTV, Before noon:


Софи Кал се появява на художествената сцена в зората на 80-те години. Насърчава я един прозорлив критик, Бернар Ламарш-Вадел, който пръв подсказва, че фотографската работа спада към областта на изкуството. После я забелязва Жан Бодрияр. След като философът посвещава есе, което би могло да влезе в труда му за съблазняването, тя бързо става известна.

Методи. Известността се дължи и на полемиките и минискандалите, предизвикани от методите, които избира - нещо средно между разследваща журналистика и полицейска анкета. Клеветниците я обвиняват във воайорство и навлизане в личната сфера. Субектите/ жертвите се бунтуват срещу нейната недискретност. Можем да подозираме, че днес тайничко се гордеят, че са станали част от работите . Все пак това се случва доста преди разкритията за деянията на Националната служба за сигурност...

Детектив. Разследванията, проследяванията, обиските на Софи Кал са „безцелни“. Не е имало престъпление, нито подозрение, липсва основание за това. Значи целта е самото разследване? Освен ако загадката е Другият.

Автобиография. Софи Кал черпи от паметта си и от всекидневния си живот теми за кратки сюжети, малки притчи. Тези истински истории са привидно банални само доколкото всеки от нас дълбоко в себе си може да ги приеме за свои. Тъкмо в това е тяхната голяма дискретна сила – всеки/ всяка естествено се разпознава в тях. А и истинските истории нямат край. Те се натрупват непрекъснато с течение на годините.

Свидетелства. Софи Кал не се изразява изключително в първо лице единствено число. Тя се обръща с питане и към личности, поставени в особени ситуации, като записва техните думи. Посветила е няколко свои работи на слепите. Какъв е според тях образът на красотата? Цветът на монохромното? Какво е да си изгубиш зрението? Въпроси, които не са чисто любопитство и които намират в творбата поразителни отговори.

Автофикция. Когато Софи Кал поема ролята на персонаж на роман, чийто модел е самата тя (Мария от „Левиатан” на Пол Остър), това автофикция ли е?
Медия. Един образ (знак или доказателство за случилото се), лишен от каквато и да е живописност, един фактологичен текст, без никаква престореност, систематичното им съчетаване, образът като мегатекст, текстът като образ (в маниера на концептуалистите), да! Това съставя един стил.

Джендър. Кал несъмнено е феминистка и често е демонстрирала това. Но никъде в творчеството й няма феминистки искания. Най-много да отбележим, че с редки изключения мъжете там са малодушни, незначителни, дори подли (ами ако е истина?).

Свенливост. Охотно провокативна, Софи Кал никога не си позволява да използва насилието и неприличието, които бележат изкуството на епохата ни. Свободата на нейните думи и образи се оказва забележително целомъдрена. Провокация с хумор?
Терапии. Софи Кал неведнъж използва работата си като заклинание срещу страдание, изневяра, непоносимо зарязване. „Остра болка“ и „Погрижете се за себе си“ са дълги творби, които стигат до изтощение („стига!“) или насмешка (папагалско бръщолевене). Те остават като дневник на лечението.

Съдба. Като предизвикателство към ежедневието Софи Кал поверява съдбата си на други хора, приятели и съучастници, готови да играят играта. Правилата се определят от двете страни. Софи Кал е готова да изпълнява всякакви инструкции, което съответства на вкуса към ритуалите. С писателя Пол Остър тя следва цветни диети, живее един ден под знака на определена буква, окупира телефонна кабина в Ню Йорк. С ясновидката Мод пък изпълнява предсказанията на картите таро, за да „изпревари своето бъдеще“. Остава да се изясни въпросът: Софи Кал наистина ли е суеверна?

История на изкуството. Софи Кал не използва нито цитиране, нито присвояване на историята на изкуството, с едно забележително изключение, чудесния „арчимболдовски“ портрет на Анатоли в едноименния опус. Само празните пространства на липсващи картини по стените на музеите (поради заемане, реставрация, кражба) или заличаването на паметници от градския пейзаж привличат вниманието й. В серия от интервюта тя разпитва за възприятието на изкуството и спомена за него у привикналите с творбите. Поучително.

Повторения. В творбите на Софи Кал често присъстват определени предмети: легла, чаршафи, булчински тоалети, гробове... За да перифразираме казаното от Андре Фермижие по адрес на Пикасо, това би изисквало осветляване от психоанализата, за което нямаме никаква компетентност...

Вечно завръщане. В работата си Софи Кал преразглежда вечните теми: желанието, любовта, изоставянето, липсата, болката, смъртта и скръбта... Без коментар.

Майка. Майката на Софи Кал бeше забележителна жена. С „Рашел Моник“ Софи Кал отдава красива почит под формата на елегия. Скръбта, причинена от смъртта, не се лекува.

Автор. Барт и структуралистите предрекоха изчезването на автора. Софи Кал е живото опровержение на тази теза. Флобер казвал: Ема Бовари, това съм аз. Софи Кал казва: Софи Кал, това съм аз.

На дефиницията на Робер Филиу „изкуството, това е да направиш живота по-интересен от изкуството“ Софи Кал би могла да отговори „Животът, това е да направиш изкуството по-интересно от живота“ и да използва и двете формули едновременно.
Следва продължение ...

Оливие Боасиер

превод Нина Венова


Вестник Култура:
Капитал Light:

Среща със Софи Кал
Френски Институт, София, 20-ти Септември 2014:
BTV, Преди обед: